Би Би Си: В България си имат високоскоростна полиция

Би Би Си: В България си имат високоскоростна полиция

На фермера там му е писнало от политици и бюрократи, забили зурли в хранилката, пише авторът на седмичната рубрика "Европейски дневник". 02.06.2006 В селските райони на България не е необичайно да се види фермер, който оре нивите си с плуг, теглен от една-единствена стара кранта. Полицията в столицата София обаче може да разчита на малко повече конски сили, разказва Би Би Си в поредицата си "Европейски дневник".

Това е едничкото място, на което някога съм виждал полицията да кара порше кабриолет, дооборудвано със синя лампа и пребоядисано в бяло на елегантни сини ивици, пише авторът на седмичната рубрика и обяснява:

"Не става въпрос за разхищение на обществени средства, а за нещо още по-странно. Подобно на беемветата и мерцедесите, шофирани от българската полиция, този автомобил е откраднат някъде в Европа, откаран в България от престъпни групировки - а по-късно конфискуван.

Засега те имат повече късмет от един съдия, който гордо ходеше на работа със скъп джип, докато германският му собственик не си го позна и изиска обратно. Така че ако това е вашата отдавна изгубена кола, обадете се на българската полиция. Сигурен съм, че те ще ви се зарадват."

Броени дни по-късно седмичникът "168 часа" помести обширно интервю с офицера от Пътната полиция, който шофира поршето - Александър Арабаджийски, един от основателите на федерацията по кендо в България.

Според него не е вярно, че единствено у нас служител на реда кара такъв автомобил - в Щутгарт имало същото полицейско порше, но цветовете му били зелено и бяло, а в Италия карабинерите ползвали ламборджини.

Иначе карам "Фолксваген поло" със смешно малка мощност на двигателя, споделя Арабаджийски пред вестника и разказва, че в поршето се чувства като цар на пътя. Колата била конфискувана, като тогава била на 20 хил. км, а сега - на 53 хил.

Друг сюжет от същия "Европейски дневник" на Би Би Си започва с недоволното квичене и грухтене на прасетата, които блъскат алчно пред куп сочна трева, хвърлена в кочината им. "Но на фермера тук, в Тракийската низина, му е писнало

от политици и бюрократи, забили зурлите си в хранилката

Той е кандидатствал пред ЕС за средства, за да възстанови краварника си, който е изгорял. Според правилата е трябвало да му бъдат възстановени половината от инвестициите.

Молбата му обаче е била отклонена без очевидна причина. Сега 20-ина политици и държавни служители се разследват за умишлено ощетяване на фонда за около 4,4 млн. евро", пише авторът и продължава:

"Не е лесно обаче да накарате хората да разкажат за своя сблъсък с корупцията въпреки че много международни доклади уверяват в противното. Човекът от българския антикорупционен уебсайт твърди, че не разполага с конкретни примери.

Когато ние питаме как хората могат да измерят корупцията, както правят те, без да разполагат с конкретни казуси, ни отговарят: "Чрез социални показатели."

Поне българската преса гъмжи от подобни случки. Питам един бизнесмен дали корупцията усложнява живота му.

"Да, много е трудно." Как точно? Той се усмихва и ме поглежда, сякаш съм идиот - за какъвто, сигурен съм, ме мисли.

"Ами, с бюрокрацията може да е доста трудно." Но такво означава това на практика? "Имаме дълъг опит с бюрокрацията", казва той и се усмихва тъжно.

Корупцията става проблем не когато един официален представител може да бъде подкупен, а когато рушветът вече е неизбежен и само глупаците отказват да играят тази игра. След като отразявахме италианските парламентарни избори, четох книгата на Тобиас Джоунс "Тъмното сърце на Италия" (The Dark Heart of Italy: Travels Through Time and Space Across Italy).

Поразен съм от приликите между дълбоките проблеми, които той разпознава в Италия, и онова, което изглежда валидно и в България. Хората не уважават държавата, но могат да раболепничат пред властимащите. Те вярват (за което има известни доказателства), че политиците са мошеници, и

с това оправдават собственото си мошеничество

Тежката бюрокрация може да се съсипе чрез клановата мрежа от роднини и приятели. Но дали това е по-зле в България, отколкото във всяка друга част на света - дори, осмелявам се да кажа, отколкото в самия ЕС?", пита се редакторът на Би Би Си за Европа Марк Мардъл.

Седмица по-късно в същата рубрика той разсъждава върху окаяното положение на най-бедните българи под заглавие "Българското дередже".

"Чудя се как присъединяването на България към ЕС през 2007 г. ще се отрази на една жена, с която се запознах при скорошното ми посещение там. Зад нас планините бяха още покрити със сняг, пред нас бяха високите жилищни блокове на София, но вниманието ни беше привлечено от няколко огнища, запалени върху, както се оказа, пустеещи земи - и един силует, който рови в тлеещия огън.

Това се оказа незаконно ромско селище, дом на около 1000 души, докато полицията не ги премести оттам след множество предупреждения.

Самотната фигура е Иванка Стойнова. Тя е направила всичко по силите си, за да открие своите вещи, и сега търпеливо изчаква завръщането на мъжа си.

В ръцете си държи нож, с който апатично чертае фигури по прашната земя. Лицето й изглежда много старо. Тя е на 41, майка е на осем деца и чака още едно, но на външен вид е десетилетия по-възрастна.

Попитах я какво е отношението към ромите. Макар да се оплаква, че градските власти би трябвало да им намерят ново място, тя казва, че полицията само си върши работата и "ние сме равни с българите. Отношението е еднакво."

Не съм сигурен дали в думите си влага мисъл, дали казва каквото смята, че трябва да каже, или наистина чувства, че нещата стоят така.

След това обаче към нас се присъединява още един тв екип, в който има млада репортерка в елегантно кожено яке, с дълга и пригладена коса плюс авиаторски очила около красивия й нос. Бих убил за фотоапарат, с който да запечатам тази среща."